Детство мое
Tuesday, February 21st, 2006На работа тия дни имам бойната задачка да опиша игрите, които си спомням от детството. Пиша и се връщам назад в миналото. Имала съм страхотно детство. Наистина невероятно и искрено съчувствам на днешните деца, които са открили компютърните игри толкова рано. Съчувствам им, защото сега затварям очи и си спомням за приказните летни ваканции…За виковете ни пред блока. За неспирните гоненици по улиците. За сините ми колене. За приятелите, които бяхме. За приключенията, които ни се случваха всеки божи ден. За сутрините, в които ме будеше нетърпеливия звънец. За евтиния сладолед на пазарчето. За игрите, които измисляхме. За всичкия смях. За всички кавги и сдобрявания. Може и да си въобразявам. Може и да не е вярно, но ми се струва, че сега това безгрижие и този смях го няма. Сега виждам много “изрисувани” деца, облечени по последния писък на модата с начервени устни, с цигара и чаша кафе в ръка. Малки възрастни, за които е срамно да потичат по улицата…да се поизцапат…да се порадват истински на детството си. Може и да греша, но сега не чувам смехът на улицата. Сега чувам псувните из автобусите. 10-12 годишни деца, които си говорят на “курво”, “Мършо”, “Еби си майката”…14-годишни момчета и момичета апатично впили поглед в компютъра…депресирани от живота, който имат…от самотата…от липсата на емоции? Не го разбирам всичко това. А може би и не трябва? Може би остарявам. Може би греша. Може би новите забавления са по-добри от старите? Игрите по-съвършенни. Комуникациите по-пълноценни? Тогава само не разбирам защо ми е тъжно и защо ги съжалявам? Защо ми се ще да им подаря късче от моето детство и моята радост…Сега…в тези времена не ми се иска пак да съм дете. Имам чувството, че би било едно…опорочено детство.
