Добро утро!

нали знаете как на сериалите от време на време правят обобщение какво сте видели в предишните серии? ами…да речем, че това е обобщение на изминалата седмица.

бях на хижа в Родопите край Пловдив. видях се със стари познайници. бях с Елито на именния и ден. разходих се из гората край поточето. имаше градушка, силни гръмотевици и много усмивки.  повърнах на автогарата в Пловдив и до сега нещо не мога да се спра, така че се водя официално болна. /не съм бременна!/

на връщане във влака установих, че много, много, много обичам хората край пътя. бабите със забрадки и почернели от слънцето лица, които ти махат усмихнато. малките деца, които тичат покрай теб със светнали физиономии и се радват когато им помахаш и ти в отговор.

обичам да пътувам. мисля, че нищо друго не обичам толкова…дори и морето.

изпратих две абитуриентки - и двете невероятно красиви. след това ходих на концерта на Юрая Хийп на площада. за съжаление така и не ги дочаках…то не бяха Д2, Назарет и т.н. и…просто си заминах преди съществената част. заведоха ме на ресторант, но поради по-горе споменатите неприятности относно здравословното ми състояние се наложи да се прибера светкавично бързо в къщи и слава богу, този път не се проявявах на обществени места.

гледах хубав филм - “Любовна песен за Боби Лонг”. Много ми хареса атмосферата на филма, историята, песните, актьорите. Най-добрата роля на Джон Траволта, като че ли. Красив филм. Кара ме да искам да…живея така.

остригах си косата. вчера просто тъжах, тъжах, тъжах и в един момент се оказах с ножица в ръка. и тъй и тъй бях с ножица в ръка…и тъй и тъй нямаше нищо по-подходящо за рязане от косата ми…тъй де…офъках я. днес бях на фризьорка, за да пооправи щетите. честно казано…изглеждам зле, но така се и чувствам.

сега съм на курс. учим с++…луда работа. нищо не разбирам.

след малко заминавам да си купя новата книжка на Пратчет…най-после!

и после ще отида на кино…

…а утре …е, ще видим

…и си пея една и съща…една и съща песен нон стоп…

“so run baby, run baby, run…”

11. 05. 2006 г.

Кога минаха 5 години? 5 дълги години без Дъглас Адамс.

На 11 май тази година просто си взех пълното издание на Пътеводителя и започна поредното препрочитане на Библията. Толкова любими истории и моменти си припомням. Бисквитките, летенето, безкрайния купон, белите мишки, отговорът и въпросът, ресторанта и специалитетът на деня, делфините, фиордите, Дълбока мисъл, тригърдата проститутка от Еротикон 6…и Зейфод и Форд и Артър и Трилиан и МАРВИН…

Еххх…”В онези дни сърцата бяха юнашки, залозите високи, мъжете бяха истински мъже, жените - истински жени, а малките космати същества от Алфа Кентавър бяха истински малки космати същества от Алфа Кентавър.”

Ще си припомня после приключенията на Дърк Джентли и накрая ще поплача малко на “Сьомгата на съмнението”. Ще поплача, мамка му, защото знам, че започнатата история там няма да бъде довършена. Няма да науча нищо повече за изчезналата наполовина котка…За нестандартното разследване на Дърк Джентли…Няма да има повече смях, защото Него го няма. И все пак…него го имаше и това, което остави след себе си беше смях, бяха истории и въпроси и отговори и…

“Сбогом и благодарим за целия смях!”

А…25 май е обявен за Ден на хавлията! Няма по-страхотен начин за почитане паметта на Адамс. Поне според мен. Та …хавлията е най-важната част от един стопаджия. Особено галактически. И…на 25 май аз лично ще си нося хавлията. Носете си и вие вашата!

http://greatzarquon.tripod.com/

След мъничко заминавам на концерт на Пако Пеня. Въодушевена съм. Джаз-фламенко. Нямам търпение. После ще разказвам как е минало, но за сега само давам малко инфо какъв е и що е Пако Пеня. Дано да е хубаво! Дано!

(more…)

Все пак завърших по прекрасен начин филмовата седмица. Наистина отидох да гледам “Животът е чудо”. Пичът от предните два филма го нямаше, но пък и нужда от делене на билетче - също. И все пак…киното не беше същото без него.

ФК - зала 6 - не най-доброто място за гледане на филми, но пък…филмът си струваше от всякъде.

Започна разочароващо. Първия половин час бях решила, че Кустурица е изчерпан и че няма да ми покаже нищо интересно и грабващо. Грешах!

От един момент нататък човек просто затаява дъх и определено ”влиза” във филма.

Кустурица винаги има герои, на които да съчувстваме, с които да съпреживяваме, с които да живеем.

Кустурица винаги има “грозни” моменти, които ни се ще никога да не ни се случат на живо или дори да ги видим.

Кустурица винаги има такива красиви кадри, които ти се иска да ти се случват и случват и случват.

Музиката … ммм…има ли нужда изобщо от коментар? Да, без Брегович е, но…определено е чудесна.

Историята? Интересна и грабваща.

Актьорите - неизвестни, но повече, повече от страхотни!

В общи линии…прекрасен филм за една прекрасна филмова седмица. Препоръчвам горещо! 

И един хубав анализ от Татяна Тасева за филмчето:

(more…)

Йе! Тези два дни бях на кино. Промоция - 5 лева за двама. И случих на два прекрасни филма. И на всичкото отгоре и двата пъти пред киното беше един висок младеж, с къса подстрижка, оглеждащ се нервно и търсещ очевадно някой, който също е закъсал от към партньори и има желание да си раздели билета с него. Симпатяга. Трябваше да му взема телефона и да фигурира в него под името “Момче за кино”. Но пък все ми се струва, че и без номера му той пак ще е там. Може да му е хоби? Незнам, но някой ден ще напиша история за него.

Та…връщам се на киното. Като се изключат фактите, че бях доста болна и умирах от студ може да се каже, че бях много доволна. Около мен нямаше шумни и невъзпитани хора, въпреки ниската цена за билетче. Картината си беше добра и звукът, изненадващо - също.

Филмите:

“V for Vendetta”

Remember remember the fifth of November
Gunpowder, treason and plot.
I see no reason why gunpowder, treason
Should ever be forgot…

Хареса ми. Очаквах повече, но и това, което видях ми хареса. Създателите на “Матрицата” определено си падат по комикси и по натриването на носовете ни в социалните проблеми, в бездушието ни и примиряването ни. Спрели са се на събитие случило се на 5 ноември 1605 година в Англия - т.н. “Барутен преврат” На този ден Гай Фоукс е открит в един тунел под  парламента с 36 бурета барут. Той се изправил срещу тиранията на правителството на Джеймс І. Гай Фоукс и неговите привърженици са били измъчвани жестоко и убити. Та…”В като Вендета” е за идеите, които трябва да бъдат подкрепяни. За отмъщението, което не трябва да бъде цел в живота ти. За всички нас, които не трябва да позволяваме да управляват и насочват живота ни.

Филмът си имаше своите плюсове и естествено своите минуси. Фактът, че главния герой бе скрит постоянно зад маската на Гай Фоукс правеше диалозите и монолозите му доста дървени. За сметка на това телевизионния водещ - гей /забравих му името, но е голям симпатяга и играеше Джийвс в сериала по Уудхаус/ ми хареса много. Натали Портман и без коса е все така красива, мамка му.

Филмът ми напомни малко за “Бразилия”, “Боен клуб” и книгата на Пратчет “Нощна стража”. Естествено…без да бъде гениален като изброените.

“Lucky Number Slevin”

“Късметът на Слевин” е втория филм, на който имах късмета да отида. Хареса ми много. Чудесни, свежи, забавни диалози. Готина интрига. Доста кръв, но без да е прекалена. Прекрасни актьори - Брус Уилис, Морган Фрийман, Луси Лио и….по дяволите, това момче Josh Hartnett е добро! Не очаквах такъв интересен и забавен филм и съм доволна. Много доволна. Сега остава да прескоча до Фестивалния комплекс, за да гледам филмът на Емир Костурица и моята филмова седмица ще е просто шедьовър. Чудя се дали типчето от предните две прожекции ще е пак там? Ще е чудесно просто. Днес във Варна е слънчево и топло. Гърлото не ме боли толкова зверски. По-спокойна съм и гледах чудесни филми. Гледам и разни хора по мои якета с разни колежки под ръка и щастливо усмихнати и си мисля…еххх…колко малко му трябвало на човек, за да е доволен. Амин.

“How happy is the blameless Vastal’s lot?
The world forgetting,
by the world forgot..
Eternal Sunshine of the Spotless mind.
Each pray’r accepted
and each wish resign’d”

“Колко щастливи ли са приятелите на богоизбрания,
Света забравяйки
и от него забравени.
Вечното Слънце на безупречния разум.
Всяка молитва - приета
и всяко желание - отхвърлено”

 ”Благословени са забравящите , защото не се мъчат заради грешките си”

Наскоро го гледах отново това хубаво филмче.

Припомням-

 Режисьор: Мишел Гондри 

 Сценарий: Чарли Кауфман /”Да бъдеш Джон Малкович” и “Адаптация” - култови филми/, Мишел Гондри

 Актьори: Джим Кери, Кейт Уинслет, Илайжа Ууд, Кирстен Дънст…

 Чудя се дали бих се подложила на нещо такова? Да, понякога си мисля, че искам да забравя всичко хубаво, което съм преживяла с даден човек, след като вече няма да съм с него. Дали обаче това е достатъчна причина да изтрия спомените си? Може би да, може би не.

Според хората писали рецензии по филмчето: “Вратите на възприятието са широко отворени и филмът няма да ви пусне, преди да сте си припомнили, че спомените и любовта са толкова необходимии на човешкия организъм, колкото червените кръвни клетки или О2 молекулата.”

Когато бях малка си въобразявах, че навън вали, когато плача и грее слънце, когато се смея. Първата ми любов често се шегуваше с това. Дори и сега понякога се изписват реплики от рода на: “Спри да плачеш, за да спре и проклетия дъжд”. Сега навън вали. Тотален унисон. Дъждовен. Обичам да вали. Сега е още студено, но след няколко седмици ще се радвам неимоверно много на всяка капчица дъжд. Намокрих се солидно. Вървях си съвсем спокойно под дъжда. То, мен ако питаш, това е и най-добрия начин да ходиш под дъжда - спокойния. Тъкмо имаш време да се насладиш на капчиците, на свежестта и на тичащите около теб хора, които стават още по-мокри, защото си цамбуркат много яко из локвите.  Само дето е кофти, че излезнах навън без яке и по тънки обувки. Както съм и болна, ако не влезна в болница - ще черпя. Та…вали си над Варна. Небето е сиво. Настроението е дъждовно също…и както пее Нина Николина…Нека вали…

“Нека вали,в твойте очи зелени
нека вали там..
Нека боли, нека боли за мене
нека боли..

..нека вали “

Днес на работа се запознах с проф. Стефан Тодоров - началник на варненската психиатрична клиника. Говориха се най-различни интересни неща, но нещата винаги клоняха към едно и също нещо…Обществото ни е болно. Не…не болно. Нещастно. Повишават се стандартите ни на живот. Получаваме все повече блага. Животът ни все повече се улеснява. Кажи-речи никой не пере на ръка. Никой не става в ранни зори, за да наточи кори за баница…и други такива неща. В общи линии имаме всички предпоставки да сме едни усмихнати хорица. Да, ама не. Установено е, че с новите стандарти не се повишава едно единствено нещо - изживяването на щастие.  Напротив. Повечето хора се чувстват неудовлетворени. Притесняват се постоянно, че не могат да се придържат към стандарта на живот, наложен им от околните…Притесняват се за какво ли не в общи линии. В другите страни, а вече и не рядко и в България все по-често се чува понятието синдром “Бреме на избора”. Всеки избор поражда напрежение и водят до нервни разстройства. При нежната половина на обществото това е често срещано явление. 10 процента от населението на Земята страда от депресия. А депресивните състояния водят до самоубийства.

В България самоубийствата например са повече от смъртните случаи при катастрофи или убийства. Годишно в страната ни се самоубиват около 1 500 души.

Любопитно е и че по-често “успешните” самоубийства са при мъжете, докато повечето от жените завършват само с “опит”. Това се дължи на факта, че мъжете се самоубиват по доста по-атрактивен начин - огнестрелни оръжия, скокове от високи сгради и други такива, докато жените решават да сложат край на живота си с хапчета.

Интересни са и причините за самоубийства при двата пола. Жените посягат на живота си на първо място от любов. Мъжете - липса на работа и пари.

Според психолозите, ако някой веднъж е опитал да посегне на живота си има голяма вероятност да го направи и втори път, като не се знае дали този път няма да е успешен. Също така е добре да се говори с хора, които имат такива деструктивни мисли към себе си, да се обсъжда проблемът и желанието им да умрат, а не да се подминава и премълчава.

Има и други интересни данни, но тези мрачни мисли трябва да се гонят надалеч. Къш, къш, къш….Най-добре е да излезем навън, да помиришим люляка край пътя и да се порадваме на пролетта. А…и да не забравяме, че около нас има достатъчно хора, които ни обичат и които ние самите обичаме и не искаме да нараним.