Понякога усещам, че главата ме боли от хаотично блъскащите се мисли в нея. После установявам, че те всъщност не са хаотични, а лавинообразни. Видяла съм нещо, чула съм нещо, помислила съм си нещо за въпросното нещо, след което асоциативно мисълта ми е преминала върху друго нещо /пряко или непряко свързано с предходното нещо/, което оглеждам отколкото се може повече посоки, задавам един - два въпроса, търся различните отговори и когато реша да напиша за това, което ме е развълнувало и впечатлило, аз вече съм се изчерпала. Не търся дискусии. Та аз вече съм си ги провела в главата. Отговорите, които биха ми дали околните вече съм си ги дала и аз.
Понякога тръгвам да пиша отговор някъде, по някоя тема…както тази вечер например. Впечатлих се от темата, засегната от Тишо за жената над 25 години. Отговорих си. Започнах да пиша виждането си. След това, докато го пишех, започнах да разсъждавам върху мнението си, да давам отпор на мнението си, да напипвам плюсовете и минусите му и накрая най-безсмисленото нещо на света ми се стори да натисна бутончето отдолу.
Всъщност това, в което съм убедена в момента / и го пиша преди в главата ми да са се появили десетки мисли, които да противоречат на въпросното ми убеждение/ е, че никой не може да бъде категоричен за нещо /и не говоря за това дали земята е плоска и дали слънцето се върти около нас или ние около него/.
Мисля си, че мога да защитавам всяка една тема и от едната и от другата страна. Мога да съм “За” нещо. Мога да съм “Против” нещо. И дори накрая ще убедя себе си в това, което съм тръгнала да доказвам, дори и преди това да не съм го вярвала и мислила. И знаете ли защо? Защото всъщност ще съм права. Както и вие ще сте прави ако не сте изобщо, ама изобщо съгласни с това ми мнение.
Сигурно и аз няма да бъда съгласна с него утре. Но това е защото, по дяволите, в главата ми нищо не е сортирано и подредено. Всичко просто блуждае, прескача…от една мисъл на друга. От твърдо “Да”, към несигурно “Не”.
хаос