Добро утро!

Мне…Темата няма абсолютно нищо общо с многоуважаемия мистър Фицджералд.  Но има доста общо с нощта. И може би с нежността? Всъщност с нежността, заради Rainbow и “We believed we’d catch the rainbow Ride the wind to the sun Sail away on ships of wonder…” и опияняващата самота. Но за да е докрай подвеждащо заглавието всъщност изобщо няма да се спра нито на нощта, нито на нежността. По-скоро ще си изпея за пътуването до София миналата събота.

Сто на сто сте чували за “влакчето на ужасите”. Е, то не е нищо в сравнение с “автобусчето на ужасите”. Тръгва сутрин в 7 и 30 от автогара Варна. Ако ще пътувате с него…непременно под дебелите дрехи си сложете тениска или нещо от сорта, ако не искате да умрете от жега. Също така, ако не сте любители на Силвестър Сталоун непременно си носете нещо, което да отклонява вниманието ви от двата екрана, на които два пъти /само на отиване/ излъчваха /екшън, бейби!/ “Рамбо”. Пичът беше в Афганистан и им разказа играта! Ножът на Рамбо, както стана ясно, според коментарите на мъжете в автобуса на времето е бил нещо пословично. Съдейки по думите им всеки уважаващ себе си мъж винаги трябва да има на разположение всички уреди, с които да може да коли, беси, пали, сглобява…колкото се може по-смъртоносно изглеждащи…и никога не забравяй пакетче с презарвативи, разбира се. Не, не! Каквото и да ви говоря. Каквото и да си мисля “Рамбо” е цяла култура! Едно историческо наследство, което не трябва да бъде забравяно. Трябва да се въведе в учебната програма. Най-малко три пъти в седмицата “Рамбология”. В час ще се изучава непременно:

- под какъв ъгъл бицепсите, трицепсите и други там -сите изглеждат най-огромни

- блузите не се свалят. Те се разкъсват.

- Как да гледаме свирепо

- Какво да правим ако ни улучи куршум /”Бърза помощ” е за аматьори и най-добре е да сте пушач, за да имате запалка под ръка./

- Как да превземем света за пет дни с автомат

- Как да превземем света за 24 часа с гаечен ключ /за напреднали/

Чух, че Силвестър снима още една серия на Рамбо. Нямам търпение! Ако бях на Буш щях да изтегля всички военни сили от Ирак и да изпратя там Сталоун и Шварценегер само.

Освен двата пъти “Рамбо” на отиване пускаха “Дежа Вю”. На връщане, за да не изгубим тренинг го пуснаха пак. Стигнах до извода, че всъщност несправедливо обвиняваме електроразпределителните дружества! Спират ни тока, защото някой просто се връща назад във времето!

Стига толкова с автобуса. За първи път пристигам на някоя гара и има толкова много посрещачи. Прекрасно е. Просто се усмихваш широко, въпреки пътуването, защото е чудесно някой да те чака.

От гарата се метнахме към Женския пазар / много ще ми е интересно ако някой ми обясни защо се нарича “женски пазар”/. Купихме за рожденичката Ева прекрасно наргиле /което Коен счупи и както сам каза “който чупи - купи”/ и страхотно ухаещ тютюн с аромат на канела и шоколад….ммммм….мммм…ммм…Не бях пушила наргиле повече от 10 месеца. Почти бях забравила колко е чудесно.

Седнахме в заведение с името “Баба Яга”. Не си поръчвайте спагети там. Ужасни са. Не си поръчвайте пъстърва там, ако умирате от глад, защото наистина ще умрете от глад преди да ви донесат порцията. Не си поръчвайте картофи-соте, защото тях пък изобщо няма да ви ги донесат.

Тук ще превъртя малко набързо киното и палачинките и ще се спра за момент на един подлез в София…Този до Макдоналдс до НДК. Не знам какво имаше него ден там долу, но всички тези момичета и момчета по оскъдно или странно облекло в една значително студена вечер ми изглеждаха като излезнали от някой филм за недалечното и необнадеждаващо бъдеще. Та стигаме до събитието довело ме в София, а именно рождения ден на Миерин. По дяволите. Имам двама приятели, за които много ме боли, че не мога да виждам често. Това е Калина, която в момента е с мъжа си и малката си дъщеричка в Германия и Наум, който се влюби до уши, заряза всичко и хукна по петите на девойчето в гадна София. Всъщност ми липсва адски и ми е тъжно, че не мога да му се обадя и да излезнем да се наговорим или разходим, но от друга страна…Винаги си ми е приличал малко или много на Добрия Уил Хънтинг. А най-готината част в този филм, поне за мен беше когато Бен Афлек разправяше на Мат Деймън /въпросният Уил/, че всеки ден приближава къщата му и се надява той да не е там. Та…радвам се до известна степен, че Наум вече не е тук. Радвам се, че го виждам щастлив, въпреки трудностите. Радвам се най-вече, че има желание да прави нещо. Тъй де…Радвам се да виждам влюбени хора около мен. :-) И най-вече да виждам влюбени приятели.  

Пфу. Та в Ева най-после си видях Коен, при това така ухилен, че ми идеше да си изям ушите от кеф. Играхме Мафия, разбира се.  Пушихме Наргиле. Имаше много Усмихнати лица. Хапнахме Великолепна, бисквитена торта. Хапнахме и не особено великолепна Пица. Отидохме да пием кафе в Макдоналдс. И после пред НДК, поне за мен беше най-хубавата част от цялото ходене до София. Някой спомена, че е Сирни Заговезни. Всички си поискахме прошка и се прегърнахме. Мразовита сутрин. Никой не е спал. Витоша се белее на заден план с едни пухкави облаци. Някакво малко куче, помъкнало огромен клон преминава покрай нас. И вътре в сърцето ти е едно такова прекрасно и свободно, все едно си на 10, току що си се събудил и знаеш, че си в лятна ваканция и те очаква един невероятен ден навън. Може да е било усещане за пет минути, но пък си е хубаво, че го имаше. От там нататък, за съжаление почти всичко ми е в мъгла, защото умирах за сън. Най-съжалявам, че в мъгла ми е и изложбата на Леонардо Да Винчи, но…колкото - толкова. :-) 
 

Ако в офиса колегите ви говорят от далеч. Ако усещат, че идвате още преди да сте влезнали в стаята. Ако през повечето време са наврели нос в ръкава си. Ако ви отбягват…ИЗКЪПЕТЕ СЕ!

Моля ви, мили Дърти, Гнусни Рон-овци, моля ви, пощадете ме.

Може да сте най-милите, прекрасните хора на този свят, но аз никога няма да оценя този факт, защото колкото и да сте чудесни, предпочитам да съм на другия край на Земята, отколкото да комуникирам с вас. Защото колкото и добри хора да сте, аз не ви слушам, а през цялото време се опитвам да не дишам и крещя наум “Мирише! Мирише! Мирише!”.

От доста време насам се чудя как се казва тактично на някой, че вони? Особено на някой, с който все пак работиш. Някой, който е на годините на баща ти. Някой, който има две деца, жена и който постоянно говори за прекрасната баня, която има /обмислям следващия път, когато спомене за банята да го попитам дали я ползва от време на време/ Някой, който се налага да виждаш пет дена  в седмицата и с който би искал все пак да си в добри отношения. Ужасно е да кажеш такова нещо.  Ужасно е обаче и през пет дена от седмицата да се упражняваш в не-дишане и да имаш  постоянно чувството, че ще повърнеш. Ужасно е и когато след работа тъкмо си си поел с облекчение въздух се качиш в автобуса и до теб да седне някой друг Гнусен Рон*.

Моля ви! Къпете се! Перете се!

 * Дъртия Гнусен Рон -  герой на Тери Пратчет от Света на Диска. Въпросният човек е просяк, чията воня се е превърнала направо в отделна личност, която си ходи на партита независимо от притежателя и.

“The greatest thing you’ll ever learn is just to love and be loved in return.”

…наздраве…

От доста време си мисля, че сред ТОП 10 на най-гадните неща след края на една връзка се нарежда опорочаването на любимите ти песни.

Изпълнителите, песничките, които до скоро си искал да слушаш ден и нощ вече ти носят само сълзи и ти навяват спомени, от които искаш да избягаш. Песента от първата целувка. От танцът през онази незабравима нощ. От дългите вечери на гушкане и…още нещо. Да не задълбаваме. Не вярвам да има човек, който си няма поне една “провалена песен” именно по този начин.  Оказа се, че в интернет може да се намери сайт дори за подобно нещо.

Ruined Music

Та тук работата идва малко в стил “Лична драма”, но с нотка хумор. А и всеки може да се оплаче коя песен е “изгубил”.

Аз за себе си мога да кажа, че за огромно, огромно съжаление “изгубих” Шаде. А я обожавам.

…странно как се оказват най-сплотената пасмина в страната…и хората, които отстояват правата си и се подкрепят.

Започва да ми се струва, че ако искаме нещо да се промени в България трябва просто да насъскаме таксиметровите шофьори. Явно могат!

Ако бяха убили лекар, секретар…какъвто ще да е там нямаше да има никога такова абсолютно национално изригване.

Да не повярва човек, но явно таксиметровите шофьори трябва да се превърнат като светъл пример за всички ни.

“365 локомотива ще свират 2 минути в знак на съпричастност с българките в Либия”
“Ученици пуснаха десетки балони с хелий в знак на съпричастност с българските медици осъдени на смърт в Либия”
“Таксиметровите шофьори се включиха в инициативата “Не сте сами” и окачиха стикери върху автомобилите си”
“Общонационален митинг-шествие в подкрепа на българските медици в Либия ще се проведе на 9-ти февруари…”

…колкото и да им съчувствам на тези хора, които вече 8 години гният в гнусния затвор в Либия…еми драйфа ми се вече от всички тези ежедневни изяви в България.
Още повече, че на всяка една проява могат да се видят куп политически личица, които едва ли мислят толкова за медиците, колкото за предстоящите избори и за това, че ще ги дадат с насълзени очички по телевизията.
Писна ми пък.
“Не сте сами” наистина. Вземате дейно участие в предизборната кампания на куп хорица.
Толкова инициативност не съм виждала друг път. Направо губя ума и дума. То не бе рисуване върху пана, лентички, стикерчета, пускане на балончета, митинги и т.н.
Просто не виждам на кого помагат всичките тези неща. Или трябва да покажат българите в добра светлина? Не разбирам явно. Просто не разбирам.

Ashes and Snow

“Feather to fire, fire to blood, blood to bone, bone to marrow, marrow to ashes, ashes to snow”…

creator: Gregory Colbert

“When I started Ashes and Snow in 1992, I set out to explore the relationship between man and animals from the inside out.”

365 писма…за всеки един ден от едно дълго пътуване

1 лежерен час в сепия тоналност. с музика, караща те да се пренасяш в мечтите. с животни, които виждаш единствено през решетките. с места, за които мечтаеш…и глас, който би искал да слушаш всяка вечер преди заспиване.

…все повече се влюбвам в слоновете. не знаех тази легенда: Някога слоновете всъщност летяли в небето. Когато се изморели лягали на една страна и затваряли едното си око. Другото оставяли отворено и то светело на нощното, черно небе…А ние, когато погледнем нагоре към небесата вечер всъщност виждаме техните очи да светят и да ни гледат с доброта и мъдрост.

“I want you to see through the eye of an elephant”
“I want you to join the dance that has no steps”
“I want you to become the Dance”

“Remember your dreams“

 You say that we’ve got nothing in common
No common ground to start from
And we’re falling apart
You’ll say the world has come between us
Our lives have come between us
Still I know you just don’t care

And I said, “What about Breakfast at Tiffany’s”
She said, “I think I remember the film
and as I recall, I think, we both kinda liked it.”
And I said, “Well, that’s one thing we got.”

I see you - The only one who knew me
And now your eyes see through me
I guess I was wrong
So what now? It’s plain to see we’re over
And I hate when things are over
When so much is left undone

An I said, “What about Breakfast at Tiffany’s”
She said, “I think I remember the film
and as I recall, I think, we both kinda liked it.”
And I said, “Well, that’s one thing we got.”

Мисля, че именно тази песничка на “deep blue somthing” /страхотно име за група/ и клипа им /ако не сте го гледали - няколко души излизат по халати по средата на булеварда, където сервитьори им сервират на лъскава маса закуската/ ме накараха вчера да влезна в книжарницата и да си купя “Закуска в Тифани” на Труман Капоти. Всъщност от доста време съм си наумила, че трябва да я прочета, но вчера бях категорична по този въпрос. Та, купих си я. Прочетох я. Харесах я. Хареса ми начинът, по който е разказана историята. Хареса ми главната героиня - Холи Гоулайтли. Отдавна не бях попадала на героиня, която въпреки всички негативни черти на характера си ти става невероятно симпатична. Заприлича ми малко на Скарлет, може би, но в  по-детски и приключенски вид. Хареса ми подписа на визитната и картичка - “пътничка”.  Хареса ми историята с котарака, който ми заприлича на Грибо и извода, до който стигна Холи, когато се раздели с котката без име: “Това е страшно. Защото може да трае вечно. Да разбереш кое е твое едва когато си го изоставил.”

 Ще си издиря и филма с Одри Хепбърн.

А книжката е мъничка и се чете в общи линии за час.