Добро утро!

Ashes and Snow

“Feather to fire, fire to blood, blood to bone, bone to marrow, marrow to ashes, ashes to snow”…

creator: Gregory Colbert

“When I started Ashes and Snow in 1992, I set out to explore the relationship between man and animals from the inside out.”

365 писма…за всеки един ден от едно дълго пътуване

1 лежерен час в сепия тоналност. с музика, караща те да се пренасяш в мечтите. с животни, които виждаш единствено през решетките. с места, за които мечтаеш…и глас, който би искал да слушаш всяка вечер преди заспиване.

…все повече се влюбвам в слоновете. не знаех тази легенда: Някога слоновете всъщност летяли в небето. Когато се изморели лягали на една страна и затваряли едното си око. Другото оставяли отворено и то светело на нощното, черно небе…А ние, когато погледнем нагоре към небесата вечер всъщност виждаме техните очи да светят и да ни гледат с доброта и мъдрост.

“I want you to see through the eye of an elephant”
“I want you to join the dance that has no steps”
“I want you to become the Dance”

“Remember your dreams“

 You say that we’ve got nothing in common
No common ground to start from
And we’re falling apart
You’ll say the world has come between us
Our lives have come between us
Still I know you just don’t care

And I said, “What about Breakfast at Tiffany’s”
She said, “I think I remember the film
and as I recall, I think, we both kinda liked it.”
And I said, “Well, that’s one thing we got.”

I see you - The only one who knew me
And now your eyes see through me
I guess I was wrong
So what now? It’s plain to see we’re over
And I hate when things are over
When so much is left undone

An I said, “What about Breakfast at Tiffany’s”
She said, “I think I remember the film
and as I recall, I think, we both kinda liked it.”
And I said, “Well, that’s one thing we got.”

Мисля, че именно тази песничка на “deep blue somthing” /страхотно име за група/ и клипа им /ако не сте го гледали - няколко души излизат по халати по средата на булеварда, където сервитьори им сервират на лъскава маса закуската/ ме накараха вчера да влезна в книжарницата и да си купя “Закуска в Тифани” на Труман Капоти. Всъщност от доста време съм си наумила, че трябва да я прочета, но вчера бях категорична по този въпрос. Та, купих си я. Прочетох я. Харесах я. Хареса ми начинът, по който е разказана историята. Хареса ми главната героиня - Холи Гоулайтли. Отдавна не бях попадала на героиня, която въпреки всички негативни черти на характера си ти става невероятно симпатична. Заприлича ми малко на Скарлет, може би, но в  по-детски и приключенски вид. Хареса ми подписа на визитната и картичка - “пътничка”.  Хареса ми историята с котарака, който ми заприлича на Грибо и извода, до който стигна Холи, когато се раздели с котката без име: “Това е страшно. Защото може да трае вечно. Да разбереш кое е твое едва когато си го изоставил.”

 Ще си издиря и филма с Одри Хепбърн.

А книжката е мъничка и се чете в общи линии за час.

Едва ли има човек, който да не е чувал за това изречение на кралица Мария Антоанета. Всъщност се оказа, че не си спомням нищо друго за тази жена, освен въпросната реплика и факта, че е изгубила главата си, заради разточителството, обрекло на глад цяла Франция.

Вчера обаче изгледах филмчето на София Копола /”Изгубени в превода”/, която според мен поне, е показала живота и съдбата на кралица Мария Антоанета по доста интересен и различен, дори модерен начин.

След филмчето се заинтересувах за истинската история покрай тази персона и попаднах на една книжка, която не бях чела и която е дело на моята голяма любимка, с чиито герои съм израстнала и обожавам - Астрид Линдгрен. Ето какво е написала тя:

Read the rest of this entry »

Преди известно време, докато прелиствах списанието на National Geographic със 100-те най-добри снимки, попаднах на фотографията на една жена…по-скоро подобие на жена…скелет на жена. Гледах я и просто не съм усетила как съм се разплакала. Просто стоях и си мислех, че не може…не трябва да се случват такива неща. Не може хората да умират от глад, за бога. Изпитах същото усещане днес, докато гледах един невероятен филм, наречен All the Invisible Children

7 кратки истории, случващи се в различни краища на земното кълбо…на различни деца по света.  7 разказа на невероятни режисьори, между които и небезизвестните Емир Кустурица, Ридли Скот и Джон Ву.

Боже, колко е еднаква мизерията навсякъде. Колко са еднакви погледите на децата…Навсякъде по света.

Дори не съм разбрала, че в киното през цялото време съм се мъчила да не заплача. Направих го навън. По-скоро от безсилието ми да направя каквото и да е. От факта, че тези деца не са само някакви си образи на екрана, а ги виждаме всеки ден около нас…И са там…навсякъде по света.

Напоследък вземам морфин в големи дози. Е…добре де…вземам “Морфин” в големи дози. Пощурявам си с “Honey White”, “Buena”, тананикам си “Don’t worry I’m not looking at you Gorgeous and dressed in blue”. В общи линии…голямото надрусване с…джаз…и още нещо. И както много правилно го е написал gouranga: “Опияняващият звук на Morphine е в състояние да ви изкара от реалността и да ви придаде едно страхотно и замайващо настроение. Преоткривайте красотата на живота с всеки път, когато си пускате някоя песен от тази колосална музика”.

Напоследък се чудя защо в къщи винаги има мандарини, при положение, че всъщност никак не обичам мандарини, а обожавам портокали.

Напоследък небето над Варна по залез слънце е като излязло изпод четката на някой невероятен Вселенски майстор-художник, чиято работа е единствено и само да стои някъде там, под блестящото от слънце грозде, със сламена шапка на главата си, да измисля най-страхотните истории с облаци и да ги изрисува с всички жълти, червени, бели, лилави и сини багри, които му се намират. След което естествено да протегне ръка и да отпие глътка от най-ароматното вино на света за добре свършената работа.

Напоследък се заглеждам в хората около мен и ми иде да им кажа една единствена думичка. И тя е “фалафел”.

о, да … I can tell you taste like the sky cause you look like rain…You look like rain…

о, да

Morphine, бейби!

Понякога усещам, че главата ме боли от хаотично блъскащите се мисли в нея. После установявам, че те всъщност не са хаотични, а лавинообразни. Видяла съм нещо, чула съм нещо, помислила съм си нещо за въпросното нещо, след което асоциативно мисълта ми е преминала върху друго нещо /пряко или непряко свързано с предходното нещо/, което оглеждам отколкото се може повече посоки, задавам един - два въпроса, търся различните отговори и когато реша да напиша за това, което ме е развълнувало и впечатлило, аз вече съм се изчерпала. Не търся дискусии. Та аз вече съм си ги провела в главата. Отговорите, които биха ми дали околните вече съм си ги дала и аз.

Понякога тръгвам да пиша отговор някъде, по някоя тема…както тази вечер например. Впечатлих се от темата, засегната от Тишо  за жената над 25 години. Отговорих си. Започнах да пиша виждането си. След това, докато го пишех, започнах да разсъждавам върху мнението си, да давам отпор на мнението си, да напипвам плюсовете и минусите му и накрая най-безсмисленото нещо на света ми се стори да натисна бутончето отдолу. 

Всъщност това, в което съм убедена в момента / и го пиша преди в главата ми да са се появили десетки мисли, които да противоречат на въпросното ми убеждение/ е,  че никой не може да бъде категоричен за нещо /и не говоря за това дали земята е плоска и дали слънцето се върти около нас или ние около него/.

 Мисля си, че мога да защитавам всяка една тема и от едната и от другата страна. Мога да съм “За” нещо. Мога да съм “Против” нещо. И дори накрая ще убедя себе си в това, което съм тръгнала да доказвам, дори и преди това да не съм го вярвала и мислила. И знаете ли защо? Защото всъщност ще съм права. Както и вие ще сте прави ако не сте изобщо, ама изобщо съгласни с това ми мнение. Сигурно и аз няма да бъда съгласна с него утре. Но това е защото, по дяволите, в главата ми нищо не е сортирано и подредено. Всичко просто блуждае, прескача…от една мисъл на друга. От твърдо “Да”, към несигурно “Не”.

хаос

Не знам кое е вашето любимо цвете, но моето със сигурност е лалето. Да, да, знам, че всички цветя са красиви. Великолепни са до едно…и все пак…лалетата ги обожавам. Ето защо в понеделник се сдобих с голяма саксия, пръст и няколко безценни луковици на бели, червени и жълти лалета. Попрегледах си файлчетата на компютъра и намерих няколко, в които съм си събрала информация за това прекрасно цвете.

“Tulipa” - латинското наименования на лалето идва от думата “дулбаш” - турска чалма, а по-късно “тюрбан”.

Първите сведения за лалето са свързани с Персия. На персийски цветето си се нарича лале, като това и до ден днешен е едно от най-популярните женски имена в Иран. Най-красивата улица на съвременен Техеран, например, се казва “Лале зар”. За персите лалето се е превърнало в символ на любовно признание и съвършена любов. За моя огромна изненада се оказа, че още по-голяма любов към това цвете питаят хората в една друга държава и това съвсем не е Холандия. Става въпрос за Турция, където лалето се оглежда масово и където всяка година се е провеждал празник на лалето, като доказателство за любовта на султана към неговите жени. Read the rest of this entry »